Сънят на Живота

„Ние сънуваме непрекъснато, макар да не го осъзнаваме през деня, защото съзнанието е прекалено ясно.” К.Юнг

Светът е вечният феникс – в процес на вечно разрушение и възраждане. Едни го убиват в мислите си, други мигом го раждат наново. Ритъмът на този жив организъм отеква в съществата ни, приспива ни, както ходенето на майката приспива детето в утробата й и ни кара да сънуваме съня на живота.
В „Огледалната фаза като формираща за Аза” Лакан пише, че детето започва да се разпознава в огледалото между 6 и 18-месечна възраст. Дотогава между него и света няма разлика, всичко е една субективна цялост. Азът още не се е обособил, не се е отделил от другите. Малкият човек идва със своите предразположения и ДНК инпринти, наследени от баби и дядовци, които хомеопатията нарича миазми. Тези миазми ще са определящи за основното съдържание на живота му. И макар да не е задължителна изявата им, основните предизвикателства, които ги характеризират, ще присъстват в бъдещия път на новата индивидуалност.
Например, в псоричния миазъм, който го има у всички нас, основните теми са свързани с оцеляването, недостига, метаболизма, отделянето, изоставянето – там ще срещнем лекарства като Sulphur, Calcarea Carbonica, Psorinum.
В различни етапи от живота ни всички ние минаваме през псоричните лекарства.
В сикотичния миазъм, който се занимава с разрастването и възпроизводството, ще срещнем темите за границите, развитието на егото, желанията, сексуалността, табутата свързани с нея, инцеста, подтисканията.
Сифилистичният миазъм е на една ос със сикотичния, но в срещуположния й край. Докато сикозата е разрастване (включително на тумори, кисти, брадавици, свръхкилограми и т.н.), сифилистичната тенденция касае Тъмната нощ на душата, разпада, отказа, непривързването, проблема с контрола, смъртта.
Туберкулиновият миазъм е онзи божествен „призив” за пробуждане, който идва от дълбините на субективната цялост, или от цялостната личност в психологията на Юнг. Негови основни теми са неудовлетворението, копнежът по дома (може би онзи дом, от който всички идваме), свободата, насилието.
Раковият миазъм касае аза по отношение на другите. Тази тема отново ни навежда на Лакан, който пише: „Това, което съм най Аз в света е не проекция на Мене, а отделеното мое Друго.” Само че този факт, който е бил неизменна реалност у малкото дете, е отдавна забравен, и сега отново трябва да бъде припомнен. Основни предизвикателства тук са отношенията с околните, индивидуацията като пълно разгръщане на духовния потенциал, самочувствието, подтискането, поемането на отговорност, самоидентичността.
Тоест, имаме общо теми, касаещи вида и такива, които по-силно ще се откроят в живота на индивида, ако съответните болести присъстват в рода му.
Но нека се върнем на малкия самоосъзнаващ се човек, който вече има обособен Аз комплекс и реагира на света около себе си. Комплексът в контекста на юнгианската психоанализа представлява мрежа от асоциации, образи, идеи, спомени и прочие, струпани около едно смислово архетипово ядро с характерен емоционален тон. Архетипът е общ, мрежата, или клъстърът е личен. Когато в живота на детето се случи някое събитие – тоест, събуди се някой архетип, имаме формиране на комплекс – това е начинът на отреагирване, личния модел на поведение. Имаме непосредствено поражение и дългосрочно хронифициране. В ситуация на криза индивидът не винаги се справя с наличния психодинамичен ресурс – не винаги има готов модел за отреагирване. Тогава състоянието на стрес включва колективната архетипна мрежа, за която говори Мари-Луи Фон Франц в „Предсказване и синхроничност”, като се задействат най-сходните на Аза архетипи, най-родеещите се с него. Така се създава нов комплекс и докато той се развива от архетиповата си основа към съзнанието, не е патологичен. Но ако съзнанието го отхвърли, изгони го от дома на съзнаваната идентичност и го изпрати в задния двор на сянката, той набира автономна сила. Външните събития (от средата) могат да бъдат травмиращи и да пробият границите и защитите на Аза, както е в случаите на насилие върху деца. И както пише Ерел Шалит, травматично причинените автономни комплекси, т.е. отхвърлените от Аза в личното несъзнавано, не са „помагащи рани”, а оставят конкретни белези, които отклоняват енергията на Аза и пречат на развитието му.
Един автономен комплекс е като инфектирана рана и когато бъде докоснат – от някое последващо събитие, се активира, констелира и ние сме засегнати. Комплексът се бори за надмощие и може да асимилира Аза. Когато стане доминиращ, когато делюзията замъгли всичко – тогава има проявление и то е т.н болест. И тогава, при болестната изява, идва намесата на терапевта.
Ще завърша с пример за майчиния комплекс, който е един от най-формиращите за Аза. В ядрото му е архетипът на Великата майка, която може да е всеопрощаваща, добра, хранеща, спасяваща – образът на добрата фея, или безмилостна, изяждаща собствените си деца, зла вещица. Архетипът е един, изявата е различна. В зависимост от нея имаме положителен или негативен комплекс. В хомеопатията има няколко лекарства, носещи архетипа на майката. Едно от тях е Pulsatilla. Случаят, който ще споделя с вас, касае котката Алис, която, след като роди със секцио, отказа да приеме бебета си, бягаше ужасена от тях и почти цялото й потомство умря. По същото време роди другата наша котка – Мили, която беше истинска мама, свърши си чудесно работата по раждането и измиването на бебетата и дори прие оцелялото мъниче на сестра си като свое. След около месец и половина Мили започна да проявява агресия към другите домашни любимци, защото мъниците се раздвижиха из цялата къща и тя неистово ги бранеше. Запозната с майчния инстинкт на Pulsatilla, аз й направих воден разтвор от 200С в една чашка и я оставих да си близне от нея. Какво беше учудването ми, когато дъщеря ми дойде при мен и каза: „Не знам какво имаше в тази чаша, но Алис пи от нея.” Най-неочаквано котката Алис, която никога не беше пила от чаши, в този момент беше решила да опита. По-голямото учудване беше на другия ден, само някакви си 12 часа по-късно, когато Алис прибра всичките бебета при себе си – шестте на сестра си и оцелялото свое, внезапно припомнила си, че е мама. Великата майка се беше събудила. За мен остана да преживявам, че не съм се сетила да й дам лекарството по-рано, и да анализирам фактите за архетипите, котките и нас, човеците.

Advertisements