Клуб „Купър“, или английската хомеопатия в края на 19 век – Първа част

Животът ни среща с всякакви хора и събития, реални, живи или носещи просто духа на отминалото време. Такъв човек за мен е Джон Хенри Кларк. Бидейки донякъде самоук „lay homeopath”, не следвам установени парадигми и затова срещата ми с д-р Кларк беше явление за мен, сякаш старото величие стоеше зад лявото ми рамо и ме назидаваше как да подходя, какво да кажа и какво да очаквам.
Личната ми възхита не намери симпатизанти. В годините не срещнах друг да е бил така впечатлен от Кларк, макар че неговият Речник по Практическа Материя Медика присъства в програмата на ХомеоКуест Комюнити, както и в Комплийт Дайнамикс и в Енциклопедията на Радар.
Затова реших сама да потърся къде, как и защо.
Диренето ни отвежда в Англия, в края на 19 век, по-точно през 1870 г. Тогава Кларк вече е много успешен хомеопат с практика в Лондон. Той издава много успешни трудове, като The Prescriber – линк за сваляне ще намерите в края на текста, основно насочени към аматьорите практикуващи. Вгорчен от враждебната реакция на ортодосалните си събратя в хомеопатията, която така или иначе по това време все повече запада, той отвратен напуска Британското Хомеопатично Дружество през 1907 г. През цялото това време на западане на английската хомеопатия четирима видни лекари хомеопати се срещат редовно на неформални сбирки в това, което ще остане в историята като Клуб „Купър“. Те са Джон Хенри Кларк, Робърт Томас Купър, Джеймс Коптън Бърнет и Томас Скинър.
Бърнет и Кларк се открояват като най-важните членове на клуб „Купър“. Те са най-еретичните, най-интересните и най-критичните и експериментиращи хомеопати от своето поколение. Макар и традиционни „ханеманци“, те успяват да запазят критичен и открит подход към новите открития, които се случват в сферата на медицината.
Двамата колоси революционзират английската хомеопатия, като внедряват и интегрират нови открития, като изопатията, в тъканта на стари ереси, като тези на Радемахер и Парацелз, заедно с нови идеи, като високите потенции и миазмено-базирана „нозодопатия“. Те създават една богата смес от старо и ново, на традиция и експеримент, която предават на своите наследници.
Но в много отношения силата и стойността на това наследство са били игнорирани и неразбрани. Историята е много преплетена.
Купър, Хюс, Шуслер и Бърнет изпълзват по-ниските потенции и тинктури на лекарствата. Човек се изкушава да помисли, че са вярвали в материалните дози, с изключение на Купър и Бърнет, и са следвали органотропната или физиологическата версия на хомеопатията. Това със сигурност е вярно за Хюс и Дъджън, които са нещо като съвременните алопати в мисленето си. Именно те оглавяват Хомеопатичното Дружество и тласкат хомеопатията в посоката, която Кларк отказва да приеме и заради която започва да обучава нелекари да лекуват.
В случая с Шуслер, неговите Тъканни Соли се базират на 12 най-срещани соли в човешките клетки и той набляга на минералния и структурен аспект на тялото, а не на каквато и да е било метафизична ориентация. Това, обаче, не важи за останалите. Но все пак ниските потенции като 3Х са нормата до края на века.
В контраст на това, Скинър и Кларк използват по-високи потенции и много нови нозоди. Скинър, Бърнет и Кларк представят много нови нозоди в хомеопатията, най-вече ракови такива. Примерите включват Melitagrinum, Morbillinum, Nectrianinum, Scarlatininum, Bacillinum testium, Coqueluchinum, Carcinosinum, Epihysterinum, Ergotinum, Hippozaeninum and Schirrhinum на Кларк [вижте Allen, 1909, стр.559-576] и Bacillinum на Бърнет [‘мацерация на типичен туберкулинов бял дроб, представена от д-р Бърнетt’, Boericke, 1927, стр.101].
В по-късни години Кларк ще опише другите трима водещи членове на клуб „Купър“ като „трите най-могъщи влияния в еволюцията на британската хомеопатия днес“, а през 1901 г., след смъртта на Бърнет, пише за него: „Няма да е пресилено да се каже, че през последните 20 години Бърнет беше най-могъщата, най-плодовитата и най-оригиналната сила в хомеопатията.“
Нека накратко надникнем в кухнята на лечитбата на колосите.
Подходът на Бърнет е обогатен с възраждането на по-раншни ереси като Парацелз, Радемахер и Флъд. Той приема, че индивидът може да се лекува посредством органите – органопатия, и на тази база използва основно ниски потенции и тинктури. Прилага така наречената „стълбица на лекарствата“, като се движи на зигзаг в лечението, фокусирайки се върху конкретен симптом за конкретен момент.
„Стълбицата“ се състои от:
‘…серии от различни лекарства, предписани в различни потенции и деликатно приспособени за нуждите на конкретния случай. Най-трудните случаи най-чного го радваха, и колкото по-бързо беше разрешаването им, толкова повече това го устройваше…’ [Кларк, 1902]
Употребата на новооткритите нозоди смело стъпва на 30, 200 и 1М потенции. Той бързо става известен като доктора, който лекува тумори, и в момента на смъртта си има най-голямата консултантска практика в Лондон.
Изненадващо „некласическият“ подход на Бърнет е ехо на делото на Ханеман в неговите последни години в Париж:
„Ханеман подбирал лекарството на базата на който и да е важен или отличителен симптом… Трябвало да бъде удовлетворен, за да продължи напред в случая, елиминирайки симптомите в серии… премахвайки всеки един поотделно, настройвайки всяка нота, докато целият инструмент не бъдел възстановен в хармония… Удивителен пример за това е случаят на г-н Робърт Листър, където подходът на Ханеман се разгърнал в серия, през пет лекарства… докато не било постигнато някакво подобрение на последното.’ [Handley, 1997, pp.65-6]
Бърнет възстановява и някои стари билкови лекарства като Acorns, Bruisewort, Walnuts, Nettles, Couchgrass и Daisy [Clarke, 1902]. Целият му подход е забележителен с широтата си, прилагайки хомеопатията като система за природно лечение, без догма и с богат еклектизъм по отношение на билки и „органни лекарства“.
Очаквайте Втора част на клуб „Купър“.
The Prescriber- A dictionary of the new therapeutics